"Нантер не иска да забрави"

---

---

---

---

---

---

Арестувани алжирци в Париж, ескортирани от полицията към Алжир

---

---

---

Префектът на Париж, ген. Морис Папон, който разпорежда клането над мирните и невъоръжени демонстранти, снимката е от 1940-те

---

Възпоменателна плоча, поставена през 2001 г. от един районен кмет

---

Президентът Франсоа Оланд полага цветя в памет на жертвите (през 1998 г. френските власти признават 283-ма убити алжирци, като почти всички алжирци, пребиваващи в Париж през 1961 г. имат паспорти на френски граждани!!!!)

---

Франция започва да колонизира Алжир през 1830 година. Алжир иска да бъде самостоятелна страна и различни движения за освобождение се създават особено през 1950-те години. Едно от най-важните е ФЛН (Фронт за национално освобождение, Front pour la Libйration Nationale, FLN), създаден от бивши членове на Революциoнния комитет за единство и действие (Comitй rйvolutionnaire d’unitй et d’action), а другото е въоръжената част на месалисткото националистическо Движение за триумфа на демократичните свободи (Mouvement pour le triomphe des l ibertйs dйmocratiques). Според историцитe, 1957 е годината, в която ФЛН се превръща в доминантно движение за независимостта на Алжир. Тази еволюция не е мирна. Двете движения водят братоубийствена война години наред, причинила смъртта на 4000 души. Финансите на двете движения произхождат от алжирските имигранти във Франция, които дават между 5% и 9% от заплатите си за противоборстващите групировки. 80% от доходите на ФЛН идват от емигрантите, работещи във Франция, а останалата част е осигурена от Арабската лига и други арабски страни, като Сирия или Египет на Насър, където по време на Алжирската война и след нея в училищата се събират помощи. Алжирската война започва през 1954 г., когато един автобус, осигуряващ връзката между Аррис и Бискра става обект на покушение от страна на членове на ФЛН. Двама са убити, от които един французин, а неговата жена е ранена. Този случай е смятан за истинския casus belli. Започва Алжирската война, наричана до 1999 г. във Франция “алжирски събития”. Френската армия не пести сили и средства за смазването на бунта: включени са всички части (елитни – например известните с бруталността си парашутисти – както и Чуждестранният легион; марокански части до 1958 г.; местни “сътрудници”, наречени на френски “харки” (harkis) и т.н.). Този сложен конфликт предизвиква края на Четвъртата Френска Република [1] и създаването на Петата . Героят от ВСВ (и член на Френското правителство в изгнание по време на немската окупация) генерал дьo Гол е избран за втори път за държавен глава на страната и решава да продължи усилието за деколонизиране, предприето след края на ВСВ. Проблемът с Алжир е, че той не е колония: През 1948 г. трите му основни провинции (ОРАН, АЛЖИР и КОНСТАНТИН) са ДЕПАРТАМЕНТИ на Френската република, представени с депутати в Националното събрание. Алжир не е и протекторат (какъвто е случаят с Тунис и Мароко). Ситуацията е всъщност доста заплетена и безизходна: законите на Четвъртата Френска Република не позволяват развръзка чрез реформи; 13 % от алжирците имат паспорти на френски граждани; освен това френските заселници, т. нар. “Черни Крака” [2], се противопoставят ожесточено на всяко подобрение в полза на колонизираните; в Алжир живеят 1.5 млн европейци (предимно французи), като най-известният от тях е писателят АЛБЕР КАМЮ.  ФЛН не е сама: целият алжирски народ я подкрепя, както и различни съседни страни. Така например в “братските страни” Мароко и Тунис има организирани бази за въстаниците, а Либия на крал Идрис Първи осигурява транспортирането на оръжие. Именно мароканско-тунизийската помощ предизвиква построяването на различни укрепени защитни линии от страна на френската армия, следващи алжирско-тунизийската и алжирско-мароканската граници; На 13 май 1958 г. безизходната ситуация в Алжир предизвика опит за държавен преврат във Франция, който слага край на Четвъртата Френска Република и предизвиква завръщането на Дьо Гол. Тогавашният египетски лидер  Насър се опитва да установи т. нар. “насеристка” или панарабска политика: подкрепен от СССР, той снабдява алжирските борци за свобода от ФЛН с оръжие. Френските специални служби разкриват далаверата и това става претекст за намесата на френските и английски войски в т.нар. Суецка кампания. Страните от Варшавския пакт и Движението на необвързаните също подкрепят войната за независимост на Алжир (Югославия, Китай – КАН ШЪН, Чехия, Унгария, България, ГДР - ЩАЗИ). Френската Федерация на ФЛН [3] се характеризира с две структури. Първоначалната е пирамидална, обаче се оказва, че тя лесно бива инфилтрирана от полицейските тайни служби. След 1958 г. вътрешната структура на тази терористична Федерация коренно се променя – благодарение на инструктори от КАН ШЪН и ЩАЗИ: организацията е преустроена в малки групи от 3 или 6 човека, формиращи “шокови групи”, и 8 бригади, наречени “катиба”, които се занимават с трудните задачи и ликвидацията на предатели. През същата 1958 г. ген. Морис Папон е назначен за шеф на Парижката префектура [4]. Той получава подкрепата на тогавашния премиер, който създава ФПА (Допълнителната полицейска помощ, Forcedepoliceauxiliaire, FPA) през 1959 г., съставена изключително от алжирски мюсюлмански доброволци. Тази организация има за цел изкореняването на ФЛН в континентална Франция и си служи с всички възможни средства, включително мъчение, смъртни заплахи и т.н. ФПА постига няколко успехи и, разбира се, е подкрепена от Парижката префектура. Отговорът от страна на ФЛН е ясен и бърз: война. През 1960 г. са организирани няколко атентата срещу ФПА и редовната френска полиция. Легализирани са незаконни дотогава пълномощия на полицейските власти,  по настояване на премиера и Морис Папон. През 1961 г., Евианските преговори предизвикват временно спиране на атентатите. Те започват внезапно есента на същата година., причините за тяхното начало остават неясни и до днес. Напрежението се покачва, както и психозата във френските полицейски части. Случайни арести, мъчение на задържани и всякаква саморазправа с алжирци става ежедневие в Париж, независимо от повода (проверка на документи, различни административни формалности, и т.н.). Папон издава нареждане всички вътрешни рапорти за полицейско насилие да остават без разглеждане и да се оправдават превишилите правата си ченгета. На 5-ти октомври 1961 е обявен вечерен час за всички алжирци, пребиваващи в Париж и предградията му: те нямат право да излизат между 20:30 и 5:30 часа на следващата сутрин. Официално става дума за опит за намаляване на “алжирските терористи” и техните “криминални дейности”. Всъщност Папон се опитва да спечели “битката за Париж”: членовете на ФЛН са активни вечер и през ноща, и този вечерен час е наистина голям проблем за тях. Критиките от страна на различните партии и синдикати срещу този вечерен час са пренебрегнати от правителството и префекта Папон. Този вечерен час няма никаква законова основа, още повече като се има предвид, че конституцията от 1958 г., установяваща Петата Френска Република, признава алжирците за пълноправни френски граждани. Действията на полицията превръщат този “препоръчителен” вечерен час в задължителен. ФЛН решава да организира няколко мирни протести срещу този вечерен час. Носенето на каквото и да било оръжие от демонстрантите е абсолютно забранено от организаторите; мъже, жени и деца са призовани да присъстват. Информацията пристига по някое време следобед на 17-ти октомври при префекта Папон. Издадена е заповед да се арестуват протестиращите, като мъжете да се закарват в Спортния дворец, а жените и децата – в полицейското управление на улица “Торел”. Общо 1658 членове от силите на реда са на крак; между 20 000 и 30 000 манифестанти, облечени с най-хубавите им дрехи в знак на гордост, започват да се събират в различните квартали на Париж. Нещата се развиват по много трагичен начин. Полицейското насилие започва светкавично: в крайна сметка около 12 000 са задържаните и убитите – стотици. Хора са пребивани по улиците, хвърляни в Сена; арестуваните прекарват дълги часове в ужасяващи условия и, според свидетелства от оцелели, някои от тях са екзекутирани. Ранени продължават да са преброявани в различни болници между 19 и 21 октомври, свидетелствайки за полицейско насилие след самата манифестация.     В нощта 17-ти срещу 18-ти октомври Папон публикува едно съобщение, в което се казва, че полицията е разпръснала манифестация, на която алжирците са били принудени да присъстват под заплаха от ФЛН. Също се съобщава, че полицията е трябвало да използва оръжие в отговор на манифестантите, които са стреляли първи. Тази ситуация била предизвикала две жертви и многобройни ранени. Полицейското комнике завършва, обяснявайки, че няколко полицаи са били вкарани в болница и правителството ще извозва арестуваните алжирски манифестанти в Алжир. Многобройни са журналистите, отразявали манифестацията. Цензурата обаче е ефикасна: под претекст, че войната и преговорите изискват предпазливост, вестниците публикуват официалната версия. Още от 18-ти октомври обаче, след като журналисти са ходили в предградията, където живеят алжирци и са видели следи от насилие и полицейска бруталност, няколко вестници започват да пишат повече подробности и версии, които се различават от правителствената. Голямата част от пресата обаче продължава да поддържа официалната версия.   Депутати и някои сенатори започват да задават много въпроси на Папон и МВР министъра;  Слухове се разпространяват, че нито един полицай не е бил ранен с огнестрелно оръжие на 17-ти октомври, но 50 алжирци са екзекутирани в двора на префектурата и поне 150 тела са изтеглени от река Сена. Папон отговаря, че полицията си е вършила работата. Депутатите от левицата и някои от партията на Дьо Гол искат анкета по случилото се, но е отхвърлена с повод, че вече има прокурорска преписка  за смъртта на 27 алжирци и една нова парламентарна анкета ще противоречи на конституцията. Много малко се знае за реакциите на високо правителствено ниво. Нито дьо Гол, нито някой от членовете на тогавашното правителство не споменава какво се е случило на този ден. В следващите седмициоще 74 алжирци са екзекутирани, но много малко вестници говорят за случилото се и други събития, свързани с края на Алжирската война, са на преден план. Официалните власти поръчват МЪЛЧАНИЕ на “свободните” френски медии. Как е организирана забравата на тези трагични събития? Двадесет години нито една, дума не е спомената за случилото се: никакви книги, филми, статии в пресата, университетски изследвания. На първо място - това е желанието на държавните органи, на тези, които са имали някаква отговорност за кланетата. След това идва намесата от страна на тези, които са искали да прикрият болното място по време на Евианските преговори [5]. Клането от 17-ти октомври се случва 6 месеца след началото на тези официални преговори между френското правителство и Преходния управляващ орган на Алжирската Република [6]. Нито журналистите, които са искали да научат повече за задържаните, нито депутатите, изисквали анкета, са допуснати до местата на арест на мирните манифестанти: желанието за прикритие на истината е ясно.   Светлина върху драматичните дни, последвали 17-ти октомври 1961, започва да прозира малко по малко когато, през 1972 г., Пиер Видал-Наке напомня кланетата от октомври 1961, споменавайки в книгата си: “Париж бепрез 1961 г. сцената на един истински погром”.След това чак през 1980 г. можем да прочетем във вестник Libйration статията: “Преди 19 години: едно расистко клане в центъра на Париж”. Две – три статии се появяват и на други места, но всичко изглежда токова ужасно, че просто никой не вярва, че това нещо може да се случи в ЦИВИЛИЗОВАНА ФРАНЦИЯ; През 1990-те години, Жан-Люк Ейноди публикува La Bataille de Paris и излиза филма на Меди Лалауи “Тишината на реката” (Le silence du fleuve). Второто поколение френски алжирци започват да си дават сметка за миналото и паметта се опитва да се завърне
Морис Папон продължава да служи на френските правителства до 1980 г., когато разследващият вестник Le Canard Enchaоnй публикува статия, обвиняваща го в сътрудничество с нацистите по време на Втората Световна война. Той е официално обвинен в престъпления срещу човечеството през 1983 г., но за делото се чака до 1997 г. Именно по време на това дело Жан-Люк Ейноди свидетелства срещу Папон и обяснява с много факти неговата роля в кланетата от 17 октомври 1961. За една голяма част от французите това е първия път, когато те въобще чуват за случилото се. И до ден днешен нито едно френско правителство не е произнесло извинения за случилото се на съгражданите си от алжирски произход. През 2001 г. кметът на Париж Бертран Дьоланое официално признава кланетата от 17-ти октомври 1961 г. и поставя една паметна плоча на моста СенМишел, въпреки многобройните протести на различни крайнодесни и расистки френски партии (НФ на Жан Мари Льопен). Същата 2001 г. кметовете на западните парижки предградия като например Нантер [7] (там където са били бедните алжирски квартали през 1960-те години) отбелязват 40-тата годишнина от събитията. Въпреки призивите на видни личности, правителството остава глухо и не прави нищо по въпроса. Един жест на РАЗСЕКРЕТЯВАНЕ на докладите от срещите на тогавашния министерски съвет би позволило обществото (ИЛЮЗИЯТА “ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО” – ХА-ХА-ХА – с която ни лъжат и в БЪЛГАРИЯ 23 ГОДИНИ!!!! - ЗБС) да научи, какво се е случило на най-високо ниво по това време. Проблемът за РАЗСЕКРЕТЯВАНЕТО на записките на главния президентски секретар и точното съдържание на различните етапи от Евианските преговори също не е на дневен ред в съвременна Франция – вероятно от ОСНОВАТЕЛНИ опасения, да няма нови взривове на .етнически сблъсъци. Това упорито прикриване на фактите и истината е много показателно за трудностите, които изпитва Франция да погледне открито към своето колониално минало. Най-голямата трудност е признанието, че КОЛОНИАЛИЗМЪТ е НЕСЪВМЕСТИМ с РЕПУБЛИКАНСКИТЕ и ДЕМОКРАТИЧНИ ЦЕННОСТИ. Същата Франция, която дава уроци по историческа памет [8] на половината планета и я боли нейната лична колониална памет, същата тази не може да си признае, че е правила ужасни и престъпни грешки. Може би си спомняте за речта, която Саркози произнесе през 2007 в Дакар (Сенегал), където казва: “ние взехме, но ние също и дадохме”. В Дакарската си реч той казва още, че “колонизацията е една грешна стъпка, но тази “африканска драма” идва от факта, че “африканецът не е достатъчно влязъл в Историята” и това не позволява на африканците “да се ангажират нито в човешката авантюра, нито по пътя на прогреса”. Както ни напомня специалният докладчик на ООН за съвременните форми на расизъм, този “африканец , който е недостатъчно влязъл в Историята” - това е стереотипът, заложен в основата на всички расистки теории през XVII, XVIII и XIX в. През 2005 г., един скандален закон беше приет, признаващ “положителния ефект на колонизацията”… — Бележки Допълнителни документи, публикувани за първи път (френски): Полицията планира извънсъдебни арести на близо 12 000 души от алжирски произход. Тези задържани прекарват няколко дни в претъпкани стадиони в нечовешки условия, както се вижда от докладите от онова време.  [1] Една нова Френска Република се обявява всеки път, когато Конституцията се ремонтира основно. .
[2] « Черни Крака » (Pieds-Noirs) е наименование на: (а) французите от европейски произход, живeeщи в Северна Африка до обявяването на независимостта на различните страни в региона; (б) французите от европейски произход, живeeщи в Алжир както и тези, родени там.
[3] Бюрократичен милитаризиран апарат на ФЛН, който има за цел да мобилизира алжирците във Франция.
[4] Префекурата е главната териториална администрация на един регион или на една област във Франция.
[5] Евианските преговори поставят край на Алжирската война.
[6] Началото на тези преговори е 20 май 1961 г.
[7] С изключение на Ньой - там, където е израснал и е бил кмет години наред сегашният френски президент Никола Саркози.
[8] Саркози беше заявил в началото на мандата му, че няма да позволи Арменския геноцид да бъде забравен и отричан, и пак го напомни преди няколко дни по време на една бърза визита в Армения.


(Източник: в "LIBERATION", март 2011 г.;)

франсетата е тъпата им революция от 1789 г. и унищожаването на монархията. Оттам им идват всички злини, а и на човечеството. (((