I.
Българската средновековна литература е предимно религиозна и историческа, но в нея съществува и голям масив от светска, забавна и епическа литература, която е много близка по дух до западноевропейските рицарски романи и епоси.
Макар и да нямаме директен аналог на институцията на рицарството, българските автори и преводачи не са се ограничавали само до жития на светци и византийска богословска книжнина.
Ето какви „рицарски“ и светски произведения са се чели и разпространявали в Средновековна България, разделени по жанрове:

1. Преводни светски романи и епоси (Българският „рицарски роман“)
През Златния век (IX-X в.) и особено по времето на Втората българска държава (XII-XIV в.) в България изключително популярни стават т.нар. народни книги и светски романи. Те са превеждани от гръцки, но са силно побългарявани, като героите често са наричани „царе“ и „боляри“, а битките са описвани по вкуса на местната аристокрация:

♤„Александрия“ (Романът за Александър Македонски):
Това е най-популярното светско четиво в българското Средновековие. Описва Александър като идеален войн, владетел и рицар, който пътува до чудни земи, бори се с чудовища и проявява изключителна храброст.

♧„Троянска притча“ (Романът за Троянската война):
Средновековна преработка на Омировия епос, в която античните герои (Ахил, Хектор, Парис) са представени изцяло в духа на средновековния рицарски кодекс – с бляскави доспехи, турнири, вярност към дамата на сърцето и феодална чест.

2. Юнашкият епос и фолклорната епика.
Докато на Запад рицарските епоси са се записвали от трубадури и придворни поети, на Балканите тази традиция се развива в устния юнашки епос. Макар и записани по-късно, песните за герои като Крали Марко, Момчил войвода, Секула детенце и Янкул войвода отразяват точно духа на средновековната воинска чест.
Тези герои имат всички характеристики на западния рицар: притежават чутовна сила, яздят верни и необикновени коне (Шарколия), борят се срещу потисници и чудовища (напр. триглави змейове или „черни арапи“) и бранят честта на родината и вярата си.

3. Български апокрифи и исторически хроники.
Българите са създали и своя оригинална митологично-епическа проза, в която се възхваляват подвизите на българските царе.

♤ Български апокрифен летопис (XI в.): Това е уникално произведение, което представя българската история по нетрадиционен, легендарен начин. Българските владетели (като цар Испор/Аспарух, цар Петър) са описани като митични герои, основатели на градове и строители, подобно на крал Артур в келтските легенди.

♧ Исторически разкази: Разкази като „Повест за превземането на Цариград“ или описанията на битките на цар Калоян и цар Иван Асен II носят силен епически и героичен дух, далеч надхвърлящ сухия летописен стил.

 ♧◇♡♤ Защо нямаме писмени „рицарски романи“?
Основната причина литературата, писана от официалните книжовни школи (Преславска, Охридска, Търновска), да остане предимно религиозна, е целта на самата държава.
За средновековна България писмеността е била главно оръжие за отстояване на християнската идентичност и държавния суверенитет срещу Византия.
Затова ресурсите (скъпият пергамент и мастило) са се използвали предимно за богослужебни книги, хроники и жития. Забавната и епическата литература обаче са живеели пълнокръвно чрез устното творчество и побългарените преводни романи

II. 
„Троянската притча“: Античните герои като средновековни рицари.
В Средновековна България Омировата „Илиада“ не се е чела в оригиналния си вид, а чрез латински и византийски преработки, събрани в т.нар. „Троянска притча“ (или „Троянска повест“).
Когато българските книжовници я превеждат (текстът е включен включително в известния Манасиев летопис от XIV в.), те напълно модернизират епохата, за да я направят разбираема за тогавашната аристокрация.
Резултатът е класически рицарски роман, развиващ се в Древна Гърция:

Рицарски доспехи и турнири: Ахил, Хектор и Парис вече не са антични воини с туники и бронзови щитове. Те са описани като „славни рицари“ (или „витязи“), облечени в тежки железни доспехи, с шлемове и копия. Битките между тях често приличат на средновековни рицарски турнири – двубои за чест пред очите на войските.

Култът към дамата на сърцето: Мотивът за хубавата Елена е силно развит в духа на куртуазната (дворцова) любов. Парис не просто отвлича Елена, а се бори за нейната любов и я ухажва според изискванията на средновековния етикет.

Феодален кодекс: Отношенията между Агамемнон и останалите гръцки крале са представени като отношения между сеньор и неговите васали. Проявите на гордост (като гнева на Ахил) се тълкуват като нарушаване на феодалната вярност и военната чест.

♤♡◇♧ Любопитно е, че в някои средновековни български добавки към текста се споменава, че в Троянската война са участвали и „аварите и българите“, като Ахил понякога е припознаван като предводител на „мимирдонците“ (мирмидонците), които средновековните автори често бъркали с българите.

III.
Цар Аспарух в Българския апокрифен летопис: Митичният крал Артур на Балканите.
Ако „Троянската притча“ е преводна, то „Българският апокрифен летопис“ (от XI в.) е изцяло наше, оригинално творчество.
Тъй като е апокриф (неофициален текст), авторът му не е бил ограничен от строгите правила на църквата и е дал воля на народните легенди. В този текст цар Испор (както народът е наричал Аспарух) е представен не просто като исторически вожд, а като митичен крал-основател, подобно на крал Артур в британския фолклор:

Вълшебното раждане и скриването: Подобно на много епически герои, Испор е роден по необикновен начин. Легендата разказва, че той е бил носен в „кошница“ (или скрит), докато порасне, за да бъде спасен от врагове, което напомня за библейски и епически мотиви за предопределените владетели.

Гигантският ръст: Летописът твърди, че първите български царе са били хора с огромен ръст – гиганти. За Аспарух се казва, че е бил висок и едър, притежаващ свръхчовешка сила.

Строителят на кралства: Основният подвиг на Аспарух в апокрифа не са толкова битките с Византия, колкото магическото съзидание. Той превежда българите през Дунав, „изобилстващ с мед и мляко“, и за броени години построява огромни градове и застави (като Плиска и Дръстър). Той е изобразен като владетел, който носи мир, плодородие и цивилизация на земята.

Златният век на мира: В апокрифа времето на Аспарух и неговите наследници е описано като утопия. Казва се, че по негово време „земята раждаше в изобилие“ и нямаше данъци, а хората живееха стотици години в мир и щастие – мотив, много типичен за келтските и германските епоси за „изгубения златен век“.

Тези текстове показват, че българските боляри са обичали истории за войнска слава и митични крале също толкова, колкото френските или английските рицари.

IV.
Ето как средновековното въображение трансформира най-великия античен завоевател и как българският фолклор ражда своя най-чист аналог на странстващия рицар.

1. „Александрия“: Александър Македонски като християнски витяз.
Романът „Александрия“ е истински средновековен бестселър, преписван и четен в България в продължение на векове.
Българските книжовници обаче правят нещо изумително: те вземат езическия цар Александър (живял IV в. пр. Хр.) и го превръщат в християнски образец за подражание и идеален рицар.

Християнски войн: В българските версии Александър вярва в истинския Бог, моли се преди битка и получава пророчества от християнски светци. Той не просто завладява света, а води „свещена война“ срещу езичеството.

Търсене на безсмъртието (Свещеният Граал): Подобно на рицарите от Кръглата маса, които търсят Граала, Александър в романа предприема митично пътуване до „Земята на блажените“. Там той търси „живата вода“, за да придобие безсмъртие, но се сблъсква с преходността на човешкия живот – класически философско-епичен мотив.

Борба с чудовища: Пътешествията му в Индия и Персия са описани като преминаване през фантастични земи, пълни с дракони, еднорози, шестокрили зверове и хора с кучешки глави (песоглавци). Александър ги побеждава не само с меч, но и с хитрост, доказвайки интелектуалното превъзходство на идеалния владетел.

2. Момчил войвода и юнашкият епос: Балканският „рицар на честта“.
Докато Александър е преводен образ, Момчил войвода е напълно реален български владетел от XIV в., чийто живот и смърт раждат най-мощния юнашки епос на Балканите, наред с този за Крали Марко. Момчил е най-близкият аналог до независимите европейски рицари-феодали.

Реалният Момчил: Той е бил управител в Родопите и Беломорието. Висок, силен и изключително смел, той създава собствена независима армия. Загива в епична битка през 1345 г. пред стените на крепостта Перитеорион, изоставен от византийските си съюзници, но отказвайки да се предаде на османските турци. Неговата храброст смайва дори враговете му – хроникьорите пишат, че султанът плакал над тялото му заради погубената мъжественост.

Епичният образ във фолклора: В народните песни Момчил се превръща в митичен юнак, който притежава всички атрибути на западен рицар от епоса за Роланд или Сид:

Вълшебният кон: Неговият кон Ябучило е крилат, лети над планините и помага на господаря си в битките.

Сабята дамаскиня: Оръжието му е вълшебно, изковано на далечни места и способно да разсече скала.

Предателството: В епоса Момчил загива не заради липса на смелост, а поради предателство от страна на съпругата си (Видосава), която изгаря крилата на коня му и заключва портите на крепостта – класически средновековен мотив за разбитото доверие и трагичния край на героя.

Юнашките песни за Момчил и Крали Марко са се пеели от пътуващи певци (наричани понякога гуслари), които са изпълнявали абсолютно същата роля като западноевропейските трубадури и менестрели – да поддържат жива паметта за воинската слава

3. Епосът за Крали Марко е върховото постижение на българското устно народно творчество. Тъй като фолклорът се предава напред във времето чрез пеене и разказване, този епос няма конкретни автори – негов създател е колективният гений на българския народ (както и на останалите балкански народи).
Изпълнявал се е от пътуващи народни певци (гуслари) на панаири, събори и семейни празници. Песните се делят на големи цикли, които обхващат целия съзнателен живот на героя.
Ето подробна разбивка на героите, сюжета и делата в Кралимарковския епос:

Основен сюжет и етапи в живота на Марко. Сюжетната линия на епоса проследява пътя на героя от раждането му до неговата мистериозна смърт:

Раждането и придобиването на сила: Марко е роден като обикновено, дори слабо дете. Силата му е дарена по вълшебен начин от самодива (вила), която го закърмя с млякото си, след като Марко извършва добро дело (например прави сянка на децата ѝ).

Владетелят на Прилеп: Марко става крал в град Прилеп (в днешна Северна Македония). Неговото кралство е представено като последната крепост на християнството срещу настъпващите османски завоеватели.

Защитникът на слабите: Основният сюжетен двигател в зрелите години на Марко са неговите пътувания. Той странства из Балканите, за да освобождава роби, да премахва несправедливи данъци и да наказва насилници.

Мистериозната смърт: Тъй като народът не е искал да приеме, че неговият най-велик защитник може да умре в битка, според епоса Марко не загива. Когато се появява барутът и огнестрелното оръжие, той разбира, че епохата на истинските юнаци е приключила. Той се оттегля в дълбока пещера, където спи, а до него е забита сабята му. Когато сабята сама излезе от земята, Марко ще се събуди, за да спаси народа си отново.

Главните герои в епоса. Образите в песните са ярки и силно контрастни, разделени на съратници и врагове:

Крали Марко: Централният образ. Той съчетава чертите на митичен титан (може да повдигне скала или да пие огромни количества вино) и средновековен рицар с дълбоко чувство за справедливост. Въпреки силата си, той често е представян с много човешки качества – проявява хитрост, понякога изпитва страх или пък се допитва до майка си за съвет.

Евросия (Майката на Марко): Изключително важен персонаж. Тя е гласът на мъдростта, морала и християнската етика. Марко безпрекословно я слуша и тя често го спира да не извърши грех (например да не убива пленници).

Вълкашин (Бащата на Марко): Историческият крал Вълкашин в епоса често е изобразен в негативна светлина – като суров и несправедлив баща, с когото Марко влиза в конфликт заради царската корона.

Шарколия (Вълшебният кон): Марковият кон е самостоятелен герой. Той е крилат, разбира човешка реч, плаче заедно с господаря си, пие вино и му дава тактически съвети по време на битка.

Самовилата Гюрга (Вила Самодива): Посестрима на Марко. Тя му помага с магии и съвети, когато човешката сила не е достатъчна.

Враговете: Те са представени от образи като Черна Арапина (олицетворение на османското нашествие и злото), Муса Кеседжия (достоен, но безпощаден противник-разбойник) и различни триглави змейове и чудовища.

Юнашките дела на Крали Марко.
В песните Марко извършва десетки подвизи, които го утвърждават като върховен защитник на онеправданите:
Освобождаването на „трите синджира роби“: Най-популярното му дело. Марко пресреща османски кервани и освобождава пленените българи (млади момчета, девойки и невести), оковани във вериги (синджири).

Премахването на „сватбарския данък“: Черна Арапина налага данък, според който всяка девойка преди сватбата си трябва да прекара нощта с него, а младоженците трябва да му плащат злато. Марко се преоблича като булка, отива в шатрата на Арапина и го посича със сабята си, слагайки край на безчестието.

Двубоят с Муса Кеседжия: Епична битка, в която двамата се борят три дни и три нощи. Марко побеждава Муса едва след като неговата посестрима-самодива му помага. Когато разрязва гърдите на Муса, Марко вижда, че той е имал три сърца, и заплаква, осъзнавайки, че е убил по-голям юнак от самия себе си.

♤◇◇♧Историческата истина зад мита.
В реалността Марко Мърнявчевич (XIV в.) е бил васал на османския султан и загива през 1395 г. в битката при Ровине, сражавайки се на страната на турците срещу влашкия войвода Мирчо Стари.
!!! Народната памет обаче извършва невероятна психологическа трансформация: за да преживее шока от падането под османска власт, българският народ превръща този скромен местен владетел в непобедим титан, който прави онова, което реалните царе не са успели – побеждава поробителите и пази честта на Балканите.

V. 
Секула детенце и Янкул войвода са знакови персонажи от българския юнашки епос – специфичен фолклорен цикъл от епохата на късното средновековие, в който се преплитат митични мотиви, исторически личности и събития от времето на османското завоевание на Балканите.
Тези образи често се появяват заедно или в общи сюжети с най-популярния юнак в българското народно творчество – Крали Марко.

1. Секула детенце – „Малкият спасител“ на големите юнаци.
Секула детенце е един от най-обичаните и специфични герои в българския епос. Понятието „дете“ или „детенце“ във фолклора има особена символика – това е юнак с невръстна външност (често описван като голобрадо момче), който обаче притежава свръхестествена, нечовешка сила, надминаваща тази на по-възрастните.

Фолклорен портрет и митичен произход: В песните необикновената сила на Секула се обяснява с това, че е витек – като бебе е бозал от самодиви или змеици. В различните текстове той е представян като син на Янкул войвода (или Янкул му е вуйчо). Живее в „Будима града“ (днешна Будапеща).

Най-известният му подвиг: Секула е юнакът, който спасява шестима велики юнаци, измамени и заловени от страховития Черен арапин. Пленените юнаци са Крали Марко, Дебел Новак, Груица войвода, Дели Татомирче, Милош Оргиянин и собственият му роднина Янкул войвода. Когато писъците им стигат до Будима, Секула оседлава коня си с помощта на жена си (млада Секулица), впуска се в битка, убива Арапина и освобождава юнаците.

Трагичният край: Подобно на много средновековни герои, Секула намира смъртта си в епична битка. В редица песни (например записани от Кузман Шапкарев) се пее, че той загива мръкнал на Косово поле.

2. Янкул войвода – Историческата следа 
Янкул войвода (наричан още Янкула или Янко Сабинянин) е по-възрастният и зрял воин в епоса. Докато Секула олицетворява импулсивната, чиста юнашка сила, Янкул често е по-уравновесената фигура.

Сюжети и роли: В някои песни Крали Марко и Янкул са побратими, които пируват заедно и кроят планове как да се сдобият с блага или да защитят земите си. Янкул е представен като смел пълководец, но понякога попада в беда поради прекомерна самоувереност или коварство от страна на враговете, откъдето племенникът (или синът) му Секула трябва да го спасява.

♧◇♡♤ Исторически първообрази на героите.
Една от най-интересните черти на българския юнашки епос е, че зад митичните образи стоят реални исторически личности, пречупени през народната памет след векове наред препредаване:

Фолклорен герой/Историческа личност/Кой е бил в действителност?
♧ Янкул войвода / Янош Хуняди (Jбnos Hunyadi) / Легендарен унгарски държавник, военачалник и бан на Северин, водил редица кръстоносни походи срещу Османската империя на Балканите през XV век.

♤ Секула детенце / Янош Секей (Янош де Секел) / Племенник (сестрин син) на Янош Хуняди. Той е унгарски благородник, бан на Славония, управител на Хърватия и Далмация. Участва в походите на Владислав Варненчик (1443–1444 г.) и загива през 1448 г. във Втората Косовска битка срещу османците.
Името „Секула“ идва директно от неговия етнически/регионален произход – „Секей“ (секеите са унгарска субетническа група в Трансилвания).

Народните певци са „осиновили“ тези чужди християнски военачалници, тъй като те са се борили срещу общия османски завоевател. С времето фолклорът ги е превърнал в чистокръвни български средновековни юнаци, дали живота си за свободата на Балканите.

Минало свършено.

Краде чужди герои и история! Също както Преславските граматици "заеха" труда на епископ Улфила и създадоха КИРИЛИЦА! А нашите чалгаджийски гювендии - колко гръцки и сръбски оригинали ? Да не говорим за "българските текстове" на известни хитове от "гнилия капитализъм" по време на Соца - и Емил Димитров, и Леа Иванова, и Данчо Караджов, и Кирчо Щуреца! Джон Атанасов "изобретил" компютъра, Вл. Георгиев - "разчел" етруския език.... Нашите съчинители на "исторически романтизъм" не трябва да забравят, че именно преекспонацията на такъв криво разбран патриотизъм доведе Хитлер на власт, кланетата в бивша Югославия, войната между КУРАЙНА и РФ... Не съм марксист, но той е казал нещо много важно: СЪМНЯВАЙ СЕ ВЪВ ВСИЧКО! Човек не трябва да приема за чиста монета [безкритично, без да го сравняват с други гледни точки] всичко, на което го учат. Оф, извинявай, че се отплеснах! Приятен ден!

Приятелю, Джон Атанасов изобретява първия електронен дигитален компютър.

https://www . edn . com/judge-declares-the-eniac-patent-invalid-october-19-1973/

Мокли се оказва типичен англосаксонец, а Атанасов - типичен българин, който пуска вълка в кошарата, като вълкът му гостува 2 седмици и Атанасов му показва и обяснява всичко.

Неслучайно тия зад Мокли самоубиват Клифърд Бери и със сигурност са щели да самоубият и Атанасов, ако той не е бил под специалния чадър на ФБР, защото е бил ключова фигура в националната сигурност на Щатите. По време на войната е бил старши научен съветник на командването на ВМС на САЩ.

Това вече е било непреодолима преграда за конкуренцията, където са били наясно, че за убиването, пардон, самоубиването, може и да го самоубият, но последиците за тях ще бъдат вече под параграфа "държавна измяна" и "предателство" с всички произтичащи от това последици.

Та в крайна сметка ENIAC го духа напълно заслужено.