I. Историческите извори свидетелстват за поне 4 други големи вълни и групи прабългари, които се заселват в Италия извън групата на Алцеко.
Също така съществуват и изключително важни документи (предимно франкски хроники) за драматична миграция на българи към Южна Франция (Аквитания) и Пиринеите през VII век.

Колко други групи българи отиват в Италия?
В периода V – VII век Апенинският полуостров е притегателен център за военни миграции, в които прабългарите участват активно:

♡ Вълната на Атила (V век):
След като хунският вожд Атила нахлува в Северна Италия през 452 г., в неговата коалиция участват и прабългарски племена. След разпадането на Хунския хаганат, части от тези българи остават трайно на италианска земя.

◇ Наемниците на Византия (VI век):
По време на Готските войни (535–554 г.), византийските пълководци Велизарий и Нарсес наемат големи прабългарски конни отряди за прогонването на готите.
Понеже войните продължават с десетилетия, тези войници получават земя и се установяват там.
!!! Папа Григорий Велики дори описва в своите „Диалози“ присъствието на български войник в Рим през VI век, който говорел своя специфичен език.

♤ Миграцията на Албоин (568 г.):
Когато лангобардският крал Албоин напуска Панония и завоюва Северна Италия (Ломбардия), неговата армия е съставена от съюзни племена.
Летописецът Павел Дякон изрично изброява българите сред тях и допълва, че те остават да живеят в собствени села, които и през VIII в. все още носели техните имена.

♧ Групата в Равенския екзархат (северната група на Алцек):
Преди Алцеко да се премести на юг в Молизе, хрониките отбелязват, че първоначално неговата група влиза в Италия през Североизтока и за известен период отсяда мирно в земите на византийския Равенски екзархат (около град Равена).

II. Миграции и походи към Южна Франция и Пиринеите.
Присъствието на прабългари във Франкското кралство (днешна Франция) и по границите с Иберийския полуостров е подробно документирано в един от най-важните западноевропейски извори за VII век – „Хрониката на Фредегар“ (Chronicon Fredegarii), както и в по-късния документ „Деяния на крал Дагоберт I“ (Gesta Dagoberti I).

Драмата в Бавария (631 – 632 г.).
През 631 г. в Аварския хаганат избухва гражданска война за престола между аварски и български претендент.
Българите губят и огромна група от 9 000 души (мъже, жени и деца), предвождана от вожда Алцек (историците спорят дали това е същият Алцеко от Молизе или по-ранен негов съименник), бяга на запад.

Те търсят убежище в пределите на Франкското кралство при крал Дагоберт I. Кралят им разрешава да презимуват в пределите на Бавария, но уплашен от тяхната бойна мощ и численост, издава тайна заповед: франките да избият българите в една-единствена нощ, докато спят в домовете им.

Спасението в Южна Франция (Аквитания) и Пиринеите.
Хрониката на Фредегар свидетелства, че клането е зловещо, но около 700 български конници заедно с жените и децата си успяват да си пробият път с оръжие в ръка и се спасяват.
Къде отиват?
Те бягат на юг към автономното франкско херцогство Аквитания (Югозападна Франция), намиращо се под властта на херцог Хариберт (брат на Дагоберт) и по-късните аквитански владетели.

Заселване около Пиринеите:
Аквитанските херцози приемат оцелелите прабългари и ги заселват като гранично военно население в т.нар. Марка Васкония (днешната Гаскония, разположена в подножието на Пиринеите до границата с испанските вестготи).

Документирани следи:
В продължение на поколения тези българи служат като елитна конница, пазеща проходите на Пиринеите от нахлуващите по-късно арабски войски. В Южна Франция и до днес са запазени топоними като Bougarber (Български бор) в департамент Пирене-Атлантик.

III.Изследването на френските и испанските архиви за прабългарското присъствие в Гаскония и Аквитания (особено след спасението на 700-те конници от Бавария през 631–632 г.) се базира на труда на няколко ключови западноевропейски учени и медиевисти.

Те анализират франкските хроники, местната топонимия и езиковите реликви:

1. Абе Перединие (Abbе Perеdaignent) и френските местни изследователиПрез XIX и XX век френски регионални историци от департамента Пирене-Атлантик (Pyrеnеes-Atlantiques) изследват специфичния произход на селища около Пиринеите. Основният фокус е върху градчето Бугарбер (Bougarber).

Според техните езикови анализи, средновековното име на селището е записано в документите като Pulgarver или Bulgarver.
Те доказват, че на стария беарнски/гасконски диалект наставката -ber или -ver означава „горичка“, „дъбрава“ или „бор“, което превежда топонима директно като „Българска гора“ или „Български бор“ – мястото, където оцелелите бежанци са получили право да се заселят.

2. Рамон д"Абадал и де Виньолс (Ramon d"Abadal i de Vinyals) – ИспанияЕдин от най-авторитетните испански и каталунски историци на XX век, специалист по история на Пиринеите и ранното средновековие.

В своите фундаментални изследвания за образуването на Испанската марка (Marca Hispбnica) и херцогство Васкония, той проучва миграционните потоци и военните контингенти, охраняващи пиринейските проходи.
Д"Абадал разглежда ролята на чуждите наемници (включително оцелелите след клането в Бавария българи), които Аквитанските и Васконските херцози приемат, за да засилят военния капацитет на Марката срещу вестготите (а по-късно и срещу сарацините).

3. Фердинанд Лот (Ferdinand Lot) – Франция.
Прочутият френски историк и медиевист, експерт по епохата на Меровингите и Каролингите.
В своите мащабни трудове за франкските институции и военното заселване на варварските племена, Лот анализира „Хрониката на Фредегар“.

!!! Той обяснява как Меровингските крале са практикували т.нар. hospitalitas (настаняване) на остатъци от конни племена по опасните гранични зони. Той аргументира, че заселването на българите в Аквитания и Васкония е било класически стратегически ход за превръщането на оцеляла професионална конница в гранична стража.

4. Ашил Люшер (Achille Luchaire) – Франция.
Изтъкнат френски изследовател от края на XIX век, чиито трудове са посветени на ранната история на Гаскония (Gasconha).
Люшер изследва етническия състав на ранното херцогство Васкония (Гаскония) и проследява как местното баско население е асимилирало различни външни военни групи, оставили следи единствено в специфичните географски наименования на региона.

IV. Френското градче Бугарбер (Bougarber) днес е малко, спокойно и живописно селище с население от около 800–900 души, намиращо се в Югозападна Франция (регион Нова Аквитания, департамент Пирене-Атлантик). То е разположено в историческата област Беарн, в самото подножие на Пиринеите.

Ето най-интересните факти за историята на това място и връзката му с прабългарите:

1. Етимология на името и първи документи.
В старите средновековни регистри на региона името на селището се среща изписано по няколко начина: Bulgarber (1385 г.), Purgarver (1443 г.) и Bougarber (след XVII в.). Лингвистите и местните историци доказват, че името е съставено от две части на местния беарнски (гасконски) диалект.
Първата част произлиза от етнонима „българи“ (Bulgares), а втората част -ber/-ver идва от старогасконската дума bosc или латинската viridarium, означаваща „горичка“, „дъбрава“ или „зелено място“. Така буквалният превод на името е „Българската гора“.

2. Стратегическото местоположение.
Селището не е избрано случайно от аквитанските херцози за заселване на оцелелите 700 български конници през VII век: То се намира на стратегически хълм, от който има отлична видимост към околните равнини и пътищата, водещи към пиринейските проходи.Районът е бил идеална буферна зона (военна марка) за разполагане на елитна конница, която да реагира бързо при нападения от юг (отвъд Пиринеите).

3. Превръщането в укрепено селище (Castelnau).
През по-късното Средновековие (XII–XIII век), върху основата на старото селище, Бугарбер се развива като т.нар. кастелно (castelnau) – специфичен тип укрепен град в Южна Франция, изграден около замък или отбранителна кула.
Жителите му са имали специални военни привилегии и задължения да пазят района. Градчето е било оградено от крепостни стени, а достъпът до него е ставал през голяма укрепена кула-порта, която е частично запазена и до днес.

4. Бугарбер в наши дни. Днес селището пази типичната за Беарн средновековна архитектура с къщи от камък и специфични стръмни покриви. Местните жители са горди с древната история на градчето си, а за учените медиевисти то остава най-яркият и неоспорим топонимен паметник за най-западната точка на прабългарската миграция в Европа.

V. Връх Бугараш (Pic de Bugarach) в Южна Франция има пряка и дълбока историческа и лингвистична връзка с българите, богомилите, катарите и албигойците.
Въпреки че няма общо с прабългарите (протобългарите) от периода на Ранното средновековие, той е ключов топоним, свързан с разпространението на „българската ерес“ в Западна Европа.

Ето как се свързват тези понятия:

1. Връзката с богомилите, катарите и албигойците.
Районът Окситания (Лангедок), където се издига върхът, през XII–XIII век е център на катарското движение. Катарите и албигойците (наречени така по името на град Алби) са религиозно движение, което изцяло заимства своята дуалистична доктрина, йерархия и свещени текстове от българските богомили.
Исторически е доказано, че богомилски проповедници и епископи от Балканите са пътували до Южна Франция, за да помагат за организирането на катарските общини.

2. Произходът на името „Бугараш“.
В Западна Европа по онова време думите „българин“ (Bulgarus) и френското му съответствие „бугри“ (Bougres) стават официален синоним на понятията „еретик“, „катар“ или „албигоец“.
Католическата църква директно е наричала учението им Bulgarorum heresis („Българска ерес“).

Множество учени и историци (включително български изследователи като проф. Николай Овчаров) посочват, че името на връх Бугараш и на едноименното село в подножието му произлиза именно от корена „бугри“ / „българи“.
То маркира място, където са живели, проповядвали или намирали убежище последователите на българското учение.

3. Има ли връзка с прабългарите?
Не. Няма исторически доказателства за присъствие на прабългари (протобългари) в този регион на Пиренеите.
Връзката е изцяло културно-религиозна и се отнася към периода на Второто българско царство (XII–XIII в.), когато богомилството масово прониква на Запад

В ОТКРОВЕНИЯ СА ГРУПИЧКИ

БЛИЗКИ ДО САТАНАТА МАЯ И ПРАСЕТО ГОШО,

А В ХУЛИТЕ ЕДИН ИЗКУКАЛ СТАРЕЦ ХИПО СЕ ПРАВИ НА ВЕЛИК ТА И СИНА СИ СПЕНС -МУЗИКАНТ