I.Българският език преминава от синтетичен (с падежи) към аналитичен (без падежи) в периода между XII и XV век (Среднобългарския период), като процесът завършва окончателно през XVII–XVIII век.
Това го прави уникален сред славянските езици, които масово са запазили падежните си системи.

КОГА се случва промяната? Преходът е бавен, постепенен и отнема столетия:
IX – XI в. (Старобългарски период):
Езикът е строго синтетичен. Има 7 развити падежа (именителен, родителен, дателен, винителен, творителен, местен и звателен).
XII – XV в. (Среднобългарски период):
Период на дълбока криза в падежната система. Писарите започват масово да бъркат окончанията в ръкописите, което доказва, че в живата реч падежите вече изчезват.
XVI – XVIII в. (Новобългарски период):
Аналитичната структура побеждава напълно в говоримия език. Появяват се първите дамаскини (текстове на достъпен народен език), в които падежи липсват.

КАК отпадат падежите?
Процесът следва ясна лингвистична верига:
Фонетични промени: Крайните гласни в думите започват да съвпадат по звучене. Разликите между сложните падежни окончания се заличават.
Навлизане на предлози: За да се разбере ролята на думата в изречението, хората започват да използват предлози вместо окончания (напр. вместо старобългарското родително значение "книга Петра", започва да се казва "книгата НА Петър").

Уеднаквяване (Една обща форма):
Падежните форми се сливат в една единствена форма – общ падеж (казус генералис).
Какво е останало днес?
Падежни остатъци има само при личните местоимения (той / него / нему; кой / кого / кому) и в звателната форма за обръщение (Иване, Петре, мамо), която обаче лингвистите разглеждат по-скоро като форма, а не като класически синтактичен падеж.

ЗАЩО се случва това? Няма само една причина, а комбинация от вътрешни и външни фактори:
1. Балканският езиков съюз (Основна външна причина) Българите живеят векове наред в тесен контакт с неславянски народи на Балканите – гърци, албанци и романизирано население (предци на румънците).
В резултат на това двуезичие и смесване възниква т.нар. Балкански езиков съюз. Понеже езиците имат напълно различна граматика, за по-лесна комуникация те започват да опростяват структурите си.
Така българският език възприема общи "балкански" черти:
Отпадане на падежите
Поява на определителен член (котката, човекът)
Изчезване на инфинитива (замяна на "искам писати" с "искам ДА пиша").2. Закон за икономия на езиковите средства

Вътрешна причина:
Човешкото мислене естествено се стреми към опростяване на сложните системи. Вместо да се помнят десетки различни падежни окончания за всяко съществително име в зависимост от неговия род и склонение, е много по-лесно да се използва една фиксирана дума с предлог отпред.

3. Историческият контекст (Падането под османска власт)
Когато България пада под османско робство в края на XIV век, държавните институции, Търновската книжовна школа и официалната писмена норма са унищожени. Консервативният писмен език, който изкуствено поддържа падежите, спира да функционира.
Живият народен език остава без регулация за близо 4-5 века, което ускорява естественото му развитие и пълното освобождаване от падежните окови.
 
Ii. Паралелът между българския и английския език е невероятен – и двата езика извършват абсолютно същата радикална революция, преминавайки от синтетичен към аналитичен тип.
Причините в староанглийския (Old English) са поразително сходни с тези в българския: смесване на езици (езиков съюз), фонетично изтриване на окончанията и естествен стремеж към простота.
Процесът в Англия протича между XI и XIV век (периода на Средноанглийския език).

Ето как същите три фактора работят и при английския:
1. Езиковото смесване (Аналог на Балканския съюз)
Английският език преживява два огромни външни шока, които разрушават падежите му:
Скандинавското заселване (IX-XI в.):
Викингските нашественици говорят староскандинавски. Той е близкородствен на староанглийския – корените на думите са еднакви, но падежните окончания са напълно различни.
За да се разбират при търговия и съжителство, хората "орязват" окончанията и започват да разчитат само на корена и на строго фиксиран ред на думите.
Норманското нашествие (1066 г.):
Френскоговорящите нормани завладяват Англия. Френският става език на елита, а латинският – на църквата. Староанглийският остава език само на необразованото простонародно население.

2. Изчезване на писмения контрол (Аналог на падането под Османска власт)
Точно както падането на България под османска власт освобождава живия говор от контрола на Търновската книжовна школа, така и Норманското завоевание изолира английския език.
След 1066 г. няма официални институции или кралски двор, които да поддържат "правилния" староанглийски с неговите сложни падежи и 4-5 склонения. Без писмени норми езикът на улицата се развива с бясна скорост и изхвърля всичко излишно.

3. Фонетичното отслабване (Закон за икономия)В германските езици (какъвто е английският) ударението пада силно върху първата сричка на думата. Поради това краят на думата се произнася много слабо.
Постепенно всички сложни староанглийски падежни окончания (като -ан, -ум, -а, -е) започват да звучат неутрално (като кратко "ъ" или "е"), а накрая изчезват напълно.
За да се запази смисълът, на мястото на падежите идват предлозите (of, to, from, by).

!!!Интересна разлика:
Редът на думите. Въпреки общата съдба, има една важна разлика в крайния резултат:
В английския редът на думите става изключително строг и фиксиран (Подлог - Сказуемо - Допълнение).
Ако кажете "The dog bit the man", смисълът е един, а ако обърнете "The man bit the dog", смисълът се сменя, защото няма падежи, които да покажат кой е вършителят.

В българския, въпреки загубата на падежи, редът на думите остана сравнително свободен благодарение на други механизми (например глаголните окончания за лице и число, контекста и интонацията).
Можем да кажем и "Кучето ухапа човека", и "Човека го ухапа кучето", без да се загуби смисълът.

III. Ето как изглежда тази езикова революция на практика.
Двата езика, макар и от различни езикови семейства (българският е славянски, английският – германски), намират абсолютно еднакви решения на едни и същи проблеми.

ЧАСТ 1:
Как падежните форми се сриват до една дума.
Нека сравним как са се променяли думите "крал" (king) в английския и "раб" (слуга) в българския в четири от основните падежи в единствено число.
1. Староанглийски vs. Съвременен английски
В староанглийския (преди 1000 години) думата за "крал" е cyning. Тя се е променяла така:
Именителен (Кой?): se cyning (кралят) днес: king
Родителен (Чий?): южs cyninges (на краля) днес: king"s (единственият оцелял падежен остатък!)
Дателен (На кого?): южm cyninge (към/на краля) днес: to the king
Винителен (Кого/Какво?): юone cyning (виждам краля) днес: king
Резултат: Всички падежни окончания (-es, -e) изчезват. Остава само една гола дума – king, а граматичните отношения се поемат от предлози (to, of).

2. Старобългарски vs. Съвременен български.
В старобългарския думата рабъ е имала строго определени окончания за всеки падеж:
Именителен: рабъ (слугата) днес: раб
Родителен: раба (на слугата) днес: на раба / на роба
Дателен: рабоу (на слугата/му) днес: на раба
Винителен: раба (виждам слугата) днес: раб
Резултат: Всички падежни форми се сриват и се уеднаквяват в една обща форма (кратката дума раб). Нейната роля в изречението вече се показва с предлога "на" или чрез мястото ѝ в текста.

ЧАСТ 2:
Раждането на определителния член (The и -ът/-та/-то)
Когато падежите отпаднат, езикът губи фините си настройки за това кое е важно в изречението и дали говорим за конкретно нещо или за нещо по принцип.
За да компенсират това, и българският, и английският създават определителен член. 

!!!Любопитното е, че и двата езика правят това по един и същи начин: от показателните местоимения (думи като "този", "онзи").

1. Как английският създава "The". В староанглийския е нямало дума the. Вместо това е имало силно развита система от показателни местоимения за "този/онзи", които са се изменяли по род и падеж (se, sēo, южt).
С течение на времето хората започнали да използват формата юe (произнасяло се близо до "те"), за да посочат конкретен предмет, за който вече е говорено. Постепенно тази дума изгубила силата си на силно посочване ("ето онзи конкретен човек") и се превърнала в служебна думичка за определеност – днешното the.

2. Как българският създава "-ът / -та / -то".
Старобългарският език също е нямал членни форми (както днес нямат руският или полският). Имал е обаче показателни местоимения за отдалечени предмети: тъ (този), та (тази), то (това).
В живия говор хората започнали да прикачат тези местоимения зад съществителните имена, за да ги улеснят:човѣкъ тъ (човекът този) става човекът, жена та (жена тази) става жената, дете то (дете това) става детето.
За разлика от английския, където the остава пред думата, в българския език (както и в румънския и албанския) членът се "залепя" в края на думата (т.нар. задпоставен член).

Обобщение на еволюцията: И при двата езика виждаме перфектна симетрия:
Думите стават по-къси и губят падежните си опашки (cyninge king; рабоу раб).
Появяват се предлози, за да подредят смисъла.
Появява се членна форма (the / -то), произлязла от стари думи за посочване, за да върне точността на изказа.

Българският език, при цялата му прилика като еволюция с английския, наистина уникален, защото и най-дългото изречение, е, може би е силно казано, но ще дам пример:

Старата баба отиде на реката да пере вехтите черги.

Както и да го разместим, по какъвто и да е начин, всеки българин ще разбере смисъла му, ето няколко варианта, всеки може да добави, свой, разбира се :DDDDDDDDDD

На реката старата баба да пере вехтите черги отиде.

Отиде вехтите черги на реката да пере старата баба.

Вехтите черги на реката да пере отиде старата баба.

И стандартната версия:

Старата баба отиде на реката да пере вехтите черги.

Бледо и безизразно, нали? ;)

Заповядай отново и критикувай, които не одобряваш. Лека вечер!

... бива ме да анализирам.
но пак ще наглеждам за някой подобен постинг като този,
поздрави и приятна вечер и от мен