Пишо Гнидата беше изпълнен от едно отдавна забравено усещане. За пръв път го изпита седем годишен, когато онази проклета бабичка (даже не "бабичка", а "бабица", понеже се римува с "мамица") се спъна по стълбището на партера, търколи се по него, блъсна си бялата глава в парапета и едва не умря, но си чупи крак и както става със старите хора, кракът не зарасна и след по-малко от два месеца тя се помина. 

 Малкият лентяй я мразеше, понеже веднъж за да си направи майтап и беше счупил прозореца, а тя като го пипна за врата с костеливите си ръце, като му се ококори и му рече: "Ще ти скъсам пишката", Пишо Гнидата се напишка. Просто искаше да се пошегува с нея, а тя: вещица такава, изкара му ангелите.

 Така се казва, иначе Пишо не вярваше в ангели, понеже нямаше ангели; онова другото дето беше в гърдите му не беше дяволи, беше НИЩО, едно голямо скучно нищо, в което той сякаш виждаше себе си. Нищо нямаше там: само неясен страх и тежка скука, нещо като безнадежност, но не точно. 

 Не го разпознаваше като "безнадеждност", защото не знаеше тази дума. Още от тогава в разума му имаше някаква бариера; щит, който му пречеше да научава нови думички, защото се боеше от това, което е вън от мъничкото пространство, в което се намираше, в което се чувстваше много, много неудобно, но и защитен. 

Когато старицата пострада Пишо за пръв път изпита чувството, което е най-близко до радостта, която усещат хората. 

 Тогава пак намокри гащите, но този път се напишка от удоволствие, не от уплах, както първия път.

 След години го изпита, когато тайната му възлюбена, която избяга с един...курвар, заедно с него се впиянчи. Двамата пропаднаха и ги подритваха и по-жалки от Пишо. Всъщност тогава Пишо осъзна, че изпитва вличение към оня "курвар", а не към нея. 

 Но му беше радостно като ги виждаше на какво приличат. 
 Една вечер обаче ги видя: на една пейка: прегърнати. И тогава избиха сълзи в очите му. Болезнени сълзи. Разрязаха му зениците. Да беше се напишкал.

 Как можеха тези двамата. Съсипали живота си. Жалки утрепки и извратеняци да изглеждат щастливи!

 Прибра се вкъщи и почти умря от яд. 
 Известно време се забавляваше тролейки, най-вече поети и разнежени лелки. Но после, когато започнаха да го възприемат като част от пейзажа и не можеше да причини страданието, което очакваше, го погълна скуката и мъчението, което вече сънуваше като кафява черупка. 

 А под нея се задушаваше.
 
 Днес той пак изпита това усещане. Подобно радостта, която изпитват нормалните. 

 Но с ново или без ново правителство - животът му си беше същият: скучен, ненужен, безсмислен, а онези мръсници, на чието недоволство цял ден се радва, пак щяха да си намерят толкова неща, на които да се радват и да бъдат щастливи.

 Защото си го можеха!

 Легна на земята, стисна здраво с една ръка тестикулите си, а с другата взе да драска мръсния мокет. 

 Очакваше да промени живота си. Но такъв живот променя ли се?