14.07.1982 г., порт Ило – кея
Не ми се ще да обобщавам, но изглежда в Латинска Америка няма граници за историческия патриотизъм. И в Куба, и в Перу хората чистосърдечно обявяват паметниците за по-стари от събитията, които увековечават. Не такова е отношението към разстоянията. Според докерите, от Ило до границата с Чили има не повече от 30-35 километра, но справката на третия помощник Николай с картата показва 130. Почти съседните градове от двете страни на границата са Такна в юга на Перу и Арика в севера на Чили. Е, след като има колективен отказ да посетим езерото Титикака, самосиндикално с Николай решаваме да тръгнем към Чили, пък докъдето стигнем.
Разполагаме с безценна „валута“ – питейна вода, която в този район е остър дефицит. За нас не е проблем да заделим от запасите си, а от зареждането в Кристобъл / Панама / разполагаме и с миниатюрни бутилки „Перие“ – същински лукс. Така че не е никакъв проблем за се метнем на попътен форд. Изненада – само на 2-3 километра от Ило – граничен пункт. Безвизов режим. Записват данните от моряшките ни паспорти, черпим по цигара любезните контролни органи и продължаваме с форда.
Отмятаме километрите като страници на интересна книга. Животът тече по успоредилите се жп линия, автомобилен път и електропровод. Почти пропорционално на километричните знаци срещаме миниатюрни присъствия на Христос. Пред и зад нас – пясъци. На десетки, стотици километри. Високо и далече се извисяват Андите. Несравнима с нищо гледка. Прилича ми на застинала гигантска ветрова вълна с вечен сняг на острите хребети. Виждал съм планински вериги, но това тук е над европейските понятия. Това е каскада от планини, която стига до нос Хорн, за да раздели водите на два океана – Пасифика и Атлантика.
В момента не осъзнавам, че тук се сливат три безбрежия: океанът, пустинята и Андите. И все пак богатството на тази земя е дълбоко под нея. Ето го и повърхностното свидетелство – пресичаме лъкатушещата през пясъците Рио Сама, отровена от отпадните води на флотационна фабрика. Наблизо е и медната мина „Токепала“. Намираме се в тропическата зона на 17 градуса южно от екватора. Тук някъде е била старата граница между Перу и Чили. Някога всичко това е било дъно на океан, което и сега си личи с просто око. Не само по заоблените камъни. Океанът се губи на километри назад, но из пясъците можеш да изровиш варовикови вкаменелости на бивши морски обитатели. Велико нещо е природата и нейният катаклизъм няма нищо, равно на него.
На около 65 километра от Ило ни спира втори граничен пункт. Нещо като къмпинг. Бар, ресторант, дрогерия. Запис на данните от паспортите ни. Перфектният английски на Николай тук не върши никаква работа. Така и не можахме да разберем можем ли само с моряшките паспорти да пресечем границата с Чили. Гледаме часовниците, решаваме да поемем обратно и да посветим следобеда на съвсем различно занимание. Все пак успяхме да видим кътче от Перу, страната със сто климата и 1000 пейзажа, нещо, до което не бихме могли да се докоснем в скромното пристанищно градче Ило.
Прогонваме пеликаните от любимия им припек на брега на океана и окупираме къса ивица бряг. Океанът изглежда огледало, но прибоят стоварва на брега тежка вълна, грохотът наподобява планински каменопад. Тук сме като ловци на морски звезди. Огромна лангуста ни примамва, но бързо изчезва из подмолите. По камъните прибягват и скачат гущери. Николай навлиза в дълбокото с вълнена фланела на гърба, вълнен панталон и вълнени чорапи. Така, според него, контактът със студената вода става по-приемлив, отколкото директно на голо. Все пак сме по средата на зимата в южното полукълбо. Аз обаче решавам да запазя дрехите си сухи, заметнати на камъните, и нагазвам гол до пояс с кофа в ръка. Не зъзна, но ми е неуютно студено. Добре, че ловецът на морски звезди е отличен гмурец и плувец, дъното на кофата се покрива бързо, стига до средата, тръгва нагоре, което е сигнал да обявим улова за достатъчен и да го прекратим.
При опита да се облека ключът на каютата ми звънна о камъните и се загуби из пясъчното дъно. Постарах се да го открия – неуспешно. Не се разстроих, а си позволих да се размечтая. Загубих ключ на източния бряг на Тихия океан, дай Бог да го намеря на западния. Пък и не ми отваря проблем в момента – при старши помощника има връзка с резервни ключове.
Разбира се, на кораба се поизфукахме с екзотичния си улов, като не пропуснахме капитана. Заварихме го в офицерския салет по детински зарадван на древен камък от пустинята Наска, голям колкото юмрук, подарък от агента. Не изразих гласно съмненията си за фалшификат, все пак намекнах, че му подаряваме нещо по-истинско. Звезда. Изпораздадохме ги наляво и надясно, за себе си оставихме само по една.
На кея грухтят американските мотокари Кларк, прогнозата е за още два дни „посибле финито“ / може би край /. А на нас ни е време за почивка, сутринта започва поредното 24-часово дежурство. Преди да се усамотим, всеки в каюта си, разменихме по едно изречение като обобщение на този толкова необичаен и все пак моряшки ден:
-Николай, защо при перуанските граничари себе си записа като пилот, а мене – като марино / моряк /?
-Защото си по анцуг.
Това са записки в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 рейса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото битие на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми, зарисовки. / 17 /
