Имаше време,
 Когато наричах нощта мой приятел
 И не чувствах болката -
 Бях само едно дете,
 И светлината на невинността
 Пламтеше ярко, като ясен ден...
 Плът и кръв една и съща бяхме,
 По иронията на съдбата -
 Чиста свобода,
 Роден, за да споделям името на брат ми...

 Поне хиляда пъти падал съм преди в калта,
 Съпреживявайки емоцията на дъжда – велико чувство,
 Но вече, от страни,  изглежда ми студено, прекалено -
 Гълъб, бял като снега,
 Опита се да устои на бурята поредна -
 И върху земята беше повален
 С прекършени крила..,
 Безпомощен, тъй както било му от Съдбата “писано”  –
 Да бъде една чуплива, нежна и ранима, крехка твар...,
 А аз.., а аз..., да го предпазя не можах – от жестокия му край....

 Върху студения предмет метален
 Връхлетя невинното дете,
 А сетне взе го с двете си ръце - 
 И времето да диша спря - от звука на изстрела последвал,
 Сърцето му превърна се в студена буца лед,
 Един живот, що не можа да се развие,
 Изцяло по моя ВИНА..,
 Исках да бъда на негово място, избраният да умре -
 От Съдбата, убитият брат..,
 Но ето,  аз живея сега, и всеки ден питам: “Защо”?

 Търся душата си, за да опитам да открия разумно обяснение,
 Губя вярата си във всичко, в което безрезервно съм вярвал...

 От прозорците на миналото
Сенки изпълзяха и покриха моите очи,
 Твърде късно е за спасение,
 Обещанието умря  -
 С едно видение, което няма дълго да продължи
 За съдбата на роба -
 Парче по парче
 Опитах се да закърпя моето изоставено сърце,
 Но без видим успех -
 Това е просто един кошмар, но аз не мога да се събудя...

 Търся душата си, за да опитам да открия разумно обяснение,
 Губя вярата си във всичко, в което безрезервно съм вярвал.,
 Сега осъзнавам, че птицата беше знамение,
 Вината за това ще бъде моя - завинаги...

Поетичен превод, 2001, Джак Б. Салвадор